0

Пътуване до Индонезия – Лава тур и вулканът Мерапи

И ето, вече сме в лобито на хотела, правим си снимки и нямаме търпение да отпътуваме към следващото ни предизвикателство, наречено Lava Tour.

Мерапи е най-активният вулкан в Индонезия. Името „Мерапи“ от стария явански език означава „този, който прави огън“ и е популярно име за вулкани. Можете да срещнете още няколко вулкана в Индонезия със същото име.

Висок е около 2900 метра и е на 400 хил. години. Последното му изригване започва на 26 октомври 2010 г. Силни изригвания стават средно на всеки 7 години, а малки – средно 2 пъти годишно. Вулканът дими почти всеки ден.

Типични за този вулкан са белите облаци, които достигат температура 700 °C и височина приблизително 8 километра. Най-смъртоносното изригване на Мерапи през 20 век е през 1930 г., когато са загинали близо 1400 души.

Открий неоткритото

И въпреки всичко казано дотук, за населението на Ява планината Мерапи е свещено място. Тя е едно от 4-те места, където са се правели жертвоприношения за омилостивяване на духа на острова.

Екскурзоводът ни Буди с умиление разказва как денят преди да изригне вулкана е бил с група там, горе, а на следващия ден, когато се случва тази трагедия, е изумен какъв късметлия е и до днес не спира да бъде благодарен, че е жив.

Разказва ни и ни показва уоки-токи, което хората носят в себе си и което е директно свързано със сеизмографския център.

Когато вулканът е спокоен, се чува равен звук, който означава, че няма опасност за населението. При очакване за изригване, звукът става по-тревожен, а ако заплахата е съвсем близо или вече е дошла – апаратчето „бие тревога“, което е сигнал за бърза евакуация. Както каза Буди, хората, отговарящи за това, ходят и до тоалетната с това уоки-токи, за да знаят във всеки един момент какво се случва с вулкана.

И така, качваме се на джиповете, слагаме каските и тръгваме по каменистия път нагоре, за да изживеем този Lava Tour. Първата ни спирка ни отвежда до място, от което се вижда вулканът и въпреки че мъглата беше гъста, а времето мрачно, успяхме да го зърнем поне за малко.

След това спираме при Музея. Да, открит музей, в който могат да се видят доста експонати като колела, мотори, различни вещи от дома, дори скелети на крави, заляти от лавата и останали там завинаги. Няма да крия, че подобна гледка идва малко натоварващо, но и ясно ни показва къде е нашето място и това, че пред природата и бедствените стихии, ние, хората, сме съвсем безсилни. Ето защо и трябва да се грижим добре за същата тази природа и да не си правим шеги с нея, защото рано или късно тя ще ни отмъсти.

След тази тъжна част от нашата джип разходка, дойде време за най-веселата, а именно преминаване с джиповете през реката. Преживяването е екстремно, тези, които не си падат по това, могат просто да слезнат от джипа и на наблюдават водното шоу отстрани. Представете си десетки джипове, които с пълна газ преминават през реката, гонейки се и разплисквайки водата. Снимането в този случай е малко усложнено, защото внимаваш да не изпуснеш апарата, да не го намокриш (или поне не много), да не изпаднеш или да не се нараниш. И въпреки всичко си струва адреналина и приключението! И да, после си мокър, но какво от това?!

Така приключва нашият Lava Tour, освежаваме се и се качваме отново в автобуса. Посоката е Боробудур, хотелът Plataran Heritage Borobudur. Освен, че това стана моят любим хотел в Индонезия, нямам търпение и за следващия ден, в който ще разгледам храмът, с който е известен Боробудур.

Отдаваме се на сладки приказки и дрямка, докато стигнем и се настаним в хотела. Plataran Heritage Borobudur е прекрасен не само заради луксозната, но ненатрапчива атмосфера, изпълнена с много уют и внимание към детайла, но и заради своето местоположение. Разположен сред множество оризови полета и зеленина – накъдето и да се обърнеш виждаш буйната растителност, която благодарение на влагата не изсъхва, въпреки високите температури. Това ти дава усещането за едно невероятно спокойствие и уединение.

Запази хотел

Имам на разположение няколко часа преди вечеря, за да се отдам на самостоятелна разходка – нещо, което чаках от много време и ето, накрая на престоя ми в Индонезия, ще успея да си открадна няколко часа, в които да се разходя по улиците, да поговоря с местните, да надникна в подредените им дворчета и да опитам да разбера как точно живеят. Под самостоятелна разбирайте без организиран гид и т.н., иначе веднага заформяме едно женско трио и тръгваме през тръстиката…без кавички.

Отнема ни известно време, докато се „измъкнем“ от хотелския комплекс – спираме, снимаме, пак снимаме, а, малко храмче към хотела – трябва да снимаме и него. И ето ни на улицата, тръгваме без цел и посока.

Не след дълго срещаме една възрастна баба, наистина е видимо поне над 80, но ще я помня дълго. Седи встрани от улицата и лющи ориз. Облечена съвсем скромно, със своя топъл поглед не е нужно да казва каквото и да било. И да искаме няма каква да си кажем, защото нито тя ще ме разбере, нито аз нея. Но думите са излишни, всичко, което си казваме го правим само с поглед и това е напълно достатъчно. Сядам до нея, за да се снимам, тя не може да позира, не знае какво е това, но хваща ръката ми за кратко и успявам да усетя една топлота и грижа, които не мога да опиша с думи.

Продължаваме по пътя си, наблюдавам хората, които преминават покрай мен – с автомобили, велосипеди, мотори, пеша. Виждат ми се щастливи, въпреки че изглежда нямат много. Къщичките им са малки, скромни, нямат по няколко етажа, нямат високи огради, през които не можеш да видиш нищо. Нямат и лъскави автомобили, които да пазят в големи гаражи. Имат обаче малки, подредени дворчета и в повече къщи се виждат животни, които си отглеждат. Разглеждам внимателно и природата – дървета, отрупани с папая, ориз навсякъде и …комари. Нормално. Защото има и много вода, а комарите са царе там, където има водоем. И колкото и да се мажа, те пак успяват да ме нахапят, но в случая намирам и в това някакъв чар. Заедно с моите спътнички в тази прекрасна разходка, решаваме, че можем самостоятелно да се разходим до известния храм, който по програма ще посетим в утрешния ден и да го видим по един друг начин – огрян от залязващото слънце. Местните ни упътват –малко на английски, малко на индонезийски, малко с жестове и мимики, но все пак, оказва се далеч и не успяваме дори да го зърнем. На връщане група момчета ни предлагат да ни закарат до хотела с моторите си, но ние, три дами, тръгнали да разузнават района, преценяваме, че рискът не си струва и се прибираме пеша, точно навреме за едно късно следобедно кафе на терасата на хотела и ето, че вече е станало време за вечеря.

След вечерята се отдаваме на едно питие на басейна, докато дъждът „плиска“ около нас, а влагата къдри косите ни.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ…